После пусна две плочки лед в каната и излезе навън на зелената морава. Там първо слънцето го поздрави, после се размекна от умиление при вида на вързалата мушмула, пък си позволи за секунда да помечтае. Помечта си за едно хубаво куче, което да припка наоколо и да му джавка, помечта си за едно конче, с което да се разхождат в прохладните утрини, помечта си още малко, пък си отпи айран, направо от каната, та да му притъпи пламъка...
Докато стоеше под душа го чу да влиза. Стъпките му бяха тихи. Как я мразеше, тази му потайност. Мразеше му и обувките- винаги прилежно поставени в шкафа, мразеше му и изтънчената прическа, мразеше му и навиците по време на хранене. Искаше й се, да притежава един прозорец към душата му, който да разбие и да пусне на свобода, цялата сдържаност, вътре в него. Постоя неподвижно под струята вода, пък се опомни, той бе сложил блиндирани стъкла...
На влизане чу, че душът е пуснат. За малко се замисли, отиде в кухнята, отвори хладилника, взе една кутия натурален сок, пък я изпи наведнъж...
Пиех лимонада, когато чух звънеца. Отидох бавно до вратата, погледнах през шпионката- нямаше никого, вдигнах слушалката на домофона- отново никакъв отзвук. Брей!- помислих си. Допрях се до вратата, а от другата страна, нещо напираше да влезе. Поуплаших се малко, ако трябва да бъда честна, но водена от силно любопитство, отново допрях ухо до вратата- реших да отворя, въпреки всичко! Отваряйки видях ентусиазма ми тихо да се връща, заедно с една от мечтите ми...
"Мечтател е онзи, който намира пътя си само на лунна светлина. А наказанието му е, че съзира зората преди останалите хора."
Оскар Уайлд
