Един път, пък, когато исках да кажа нещо

Тъъъъън, тъъъън, тъъъъъън,тъъъън:
- Ехо, какво става?
- Еми нищо, ти какво правиш?
- Седя си, добре ли си?
- Опа, чакай, че разсипах едни банички- прекъсва...

Тъъъъъъън, тъъъъън, тъъъъън, тъъъъъън:

- Ало?
- Хей?
- Какво стана бе?
- Нищо, исках да ти кажа, че... така де, малко ми е трудно, или пък... знам ли?
- Кажи де, какво има?
- А бе, това не е за по телефона.
- Еми ще ми кажеш като се видим тогава. Нали не е важно?
- Е разбира се, търпи отлагане. До 7:30ч. Чао!
- До тогава. Чао!

2:30ч:

Обектът се отправя към приятно заведение за бързо хранене със звънкото име- Бешамел.

2:32ч:

Обектът взима чиния с боб и наденица и сяда на масичка до прозореца, за да я изяде, без хляб.

Забележка: Имаме прекрасна видимост.

2:45ч:

Обектът излиза от "Бешамел".

2:50ч:

Обектът се движи по бул. Христо Ботев и завива по "Алабин". Стига до магазин за часовници- влиза вътре.

2:55ч:

Обектът излиза и си поглежда часовника- изглежда удовлетворен.

3:10ч:

Обектът си взима бира и продължава да крачи по "Графа".

3:15ч:

Обектът се отправя към Народния Театър.

3:20ч

Обектът сяда на пейка и се наслаждава на бирата си.

3:30ч

Успял да се наслади бързо на бирата си обектът се отправя към магазина.

3:40ч

Обектът вероятно се връща на Народния Театър.



4:00ч:

Прибирам се вкъщи. Правя топ 10- успокояващи парчета преди важни събития.

4:07ч:

Взимам по- разумно решение, от това да го следя и да се опитвам да се успокоя- ще пийна малко бира.

4:10ч:

В магазина решавам бирата да е тъмна.

4:15ч:

Пускам си хубава музичка и се надявам да не ме нападнат извънземни точно сега.

4:20ч:

Решавам, че е прекалено слънчево, че да си пропилявам младостта в тухленото ми убежище.

4:23ч:

Обличам се, обувам си кецовете, слагам си слушалките и си взимам бирата. Излизам за разходка.

4:30ч

Как може да няма сняг през декември?

4:31ч:

Едно куче ми изяжда баничките от чантата. На мен не ми прави впечатление.

4:32ч:

Гоня кучето да ми върне баничките. Но то е по- бързо от мен. През това време си губя и шала.

4:40ч:

Търся си шала от изестно време, но без резултат, добрата новина е, че поне още имам бира.

4:43ч:

Зарязвам шала и отивам да си взема още една бира.

4:47ч:

Тъъъъъъън, тъъъъ:

- Альо?
- Остава ли ни срещата за 7:30ч?
- Амииии, да. Защо?
- Ами аз съм свободен и сега.
- Сигурен ли си, че искаш да се видим по- рано?
- Ти къде си?
- В Борисова.
- Да дойда при тебе след 40 минути?
- Дано да го преживееш.
- Какво?
- Нищо. Окей, ще те чакам на Ариана.

:
:
:
:

Спомних си за последния път, когато ми се искаше да ме отвлекат извънземни. Доста забавна история, всъщност. Аз сънувам, че ям сладолед на Юпитер и си мисля за собствената си малоценност в това постоянно развиващо се общество, когато се появява един тюлен и ми взима сладоледа. "да ми разваля съня този тюлен"- мисля си аз и го подгонвам. Като една истинска русалка или друга нехибридна с човек риба се втурвам след него и няма как, нападам го като полярна мечка. Скачам върху него и се надявам скоро, получил инфаркт от огромните ми размери, да се сломи. Но не, ах, свещена, човешка глупост. Точно в този момент ми се приисква извънземните да ме отвлекат. А, как ли точно те нападат извънземни- се замислям- идват, взимат ти компютъра, взимат ти проби от ДНК, РНК и да кажем спомените от детските години. После, ти се противиш и им казваш вземете ми всичко друго, само не и компютъра, и те ти взимат най- съкровените мечти. Ти пак се противиш и ги предизвикваш на дуел(надали са по- висш интелект от нас, наистина), запретваш ръкави, винаги си си мислила, че ще спасиш света. Така да се каже- сега е твоят звезден час. Оказва се обаче, че са те блокирали и няма ни връщане назад, ни прогрес напред, ни движение в настоящето, тъкмо се чудиш какво да направиш и...

Тъъъъън, тъъ:
- Альо?
- Какво става бе, нали срещата ни беше за 5:30ч?
- А, да бе, идвам. Ти там ли си вече?
- Да бе, чакам те. Окей ли е всичко?
- Да, много те... си хубав.
- Хахахаха, знам, така си е. Хайде, чакам те на Ариана, не се бави много.
- Окей.

Той, нещо да потърси

Седнал един ден той да си помисли, тя му казала нещо, той не й повярвал, тя пък се разсърдила, той пък си тръгнал. Решил, че някакъв подвиг трябва да извърши същия ден, нещичко велико, макар и не толкова значимо. Някакъв малък жест за света, с който да докаже, че е по- малко егоист. Обул си обувките и си облякъл якето, тръгнал той по широкия град- да разбере, каквото има за разбиране в него. Крачил дълго, неуморимо и безцелно. Крачейки срещнал разни хорски патила, различни от неговите. Те му разказали за себе си, той пък не им позволил да разберат нищо за него. Питал ги как да им помогне- та той си има всичко нужно, защо да не помогне някому. Те му отказали. Крачил още, стигнал края на града и продължил, крачил цял ден, цяла седмица, цял месец- ах, велико нищо. Стигнал морето, там нямало как да продължи. "Пуста физика"- мислел си той- "сега ако бях една риба или една птица, това нямаше да ме спре", решил да тръгне на запад, защо пък едно море да го ограничава. Там срещнал разни велики неща, запознал се с малко култура и се почувствал силно обогатен- харесало му, така да се каже. После се насочил към океана, искал и за него да разбере нещо. Покрачил още малко и започнал да си спомня за онзи ден, когато той седнал да помисли, тя му казала нещо, той не й повярвал, тя пък се разсърдила, а той пък си тръгнал. Сещал се периодично за този ден, когато най- накрая си спомнил и защо е тръгнал по широкия град, и как после силно жадуващ, да помогне някому, стигнал морето, а след морето него вече го нямало. Решил да се върне по пътя, да си търси душата. Оказало се доста дълго пътуването, решил да вземе самолет, после и автобус, накрая се качил в метрото. Върнал си се в старата къща, спомнил си за всичко преди да напусне широкия град и за деня, в който трябвало някакъв подвиг да извърши. Замислил се тогава- подвиг не бил наличен. Вече нищо не му било останало там и без друго, а й тя не го потърсила, и решил отново да закрачи из широкия град. Тръгнал- срещнал подобни хорски патила, но с други лица, решил и той да им сподели своите тревоги. На излизане от града срещнал още една погубена душа да си търси подвига. Заговорили се, ах, велика е човешката комуникация. Решили да сменят посоката- няма да ходят към морето, ще отидат към планината. А там- голяма красота, една безкрайна шир, едни прелестни гледки. Решили да поостанат малко. Забравили за града, забравили и за подвига, достатъчно им било да си станат сутрин и да пият чай заедно. И така до следващия път, когато си спомнили за подвига.

Един милион

Всяка сутрин ставам, правя йога упражнения/ ходя на фитнес/ плувам/ разхождам кучето, след което хапвам нещо на крак/ правя си здравословна закуска с точно преброени калории/пия бира/пия кафенце и понякога цигарка към него , после се къпя, обличам и отивам на лекции/ работа/ училище/ да поседя в парка. Обичам сутрините, защото всичко е ново и мирише на асфалт/ Мразя сутрините, защото трафикът е ужасен и мирише убийствено много на изгорели газове. Не мога да повярвам, че всичко е толкова хубаво днес/ Отвратителен ден, всичко върви с главата надолу. Така започва всяка една сутрин, всеки един нов ден, рутинни дейности, понякога досадни, друг път истинско изцеление. Искаш нещо да промениш, често не го търсиш и го оставяш да се изплъзне, а понякога в търсенето губиш това, което ти доставя удоволствие сега. Винаги си доволен и нещастен същевременно, от неосъщественото. Мечтаеш силно, понякога на глас, друг път стаено в доверието на някой близък човек. Бориш се срещу всичко или избираш по- лесният, но сигурен начин- да не правиш нищо. Губиш контрол върху действията си, от всякакви подбуди- друг път си сдържан и точно отмерваш всяко свое действие. Обичаш да си играеш със съдбата или отново избираш добрият, стар, но сигурен начин- да не я гневиш. Миналото ти те преследва постоянно- предишната работа, старата любов от ученическите години, или може би отминала страст към стар навик, който тлее в теб и чака да бъде възроден, с нова, още по- експлозивна сила. Имаш един милион причини да откажеш да правиш това или онова. Имаш още толкова да ГО направиш. Чакаш да се случи промяната- в това няма смисъл, тя никога не идва сама, нужен си й ти. Нужен си й повече от новото ти предложение за работа, или новият ти приятел/ ка. Буквално се товариш с една камара нови, причудливи занимания, с надеждата промяната да ти кацне на рамото и заедно да продължите житейските си патила. Нужен й е един от тези твои нови дни, в които отваряш прозореца и решаваш, че държиш света в ръцете си и само от теб зависи колко си силен, за да постигнеш всичко. Наистина ВСИЧКО. И това е така. Можеш да го направиш, стига да повярваш в себе си, колкото и изтъркано да звучи.

Нова сутрин- ставаш, правиш йога упражнения/ отиваш на фитнес/ плуваш/ разхождаш кучето, след което хапваш нещо на крак/ правиш си здравословна закуска с точно преброени калории/ пиеш бира/ пиеш кафенце и понякога цигарка към него, после се къпеш, обличаш и отиваш на лекции/ работа/ училище/ да поседиш в парка. По пътя срещаш половината си стари емоции. Неща, които те карат да се замисляш всеки път, които ти вдъхват неувереност и несигурност в утрешния ден. После налиташ на настоящия момент- виждаш, че крие много изненади, някои добри, други лоши. Виждаш, че те харесва, а и ти не си безразличен към неговата съблазън. После отново започваш да мечтаеш и се сещаш какви са тези един милион причини, за да загърбиш провалите или отминалите неща, да ги оставиш просто в един шкаф в душата си, който спокойно да не бършеш от прах. И да дадеш шанс на новите, още не проходили емоции, копнежи и амбиции, защото винаги ще те очаква нещо ново, по- добро, което да ти даде един милион причини да направиш един милион неща.

Никога не можеш да бъдеш сигурен

Тъкмо бях започнала да си мисля, че съм прекалено добра за тази планета, когато се случи това мистериозно избухване на „Хипопотам” и се отказах от евентуалната си предстояща емиграция там. „ Господи, колко обичам зелеви сърми. А, ако на „Лопата” няма зелеви сърми?” Така обмислих повечето добри варианти за преселението си и стигнах до извода, че на „Земята” май остава най- удачно за живот, а и въздухът е хубав. На „ Клечица” има проблеми с овъздушаването и това би било крайно неприятно, тъй като те не дишат и не са помислили за чужденците. И тогава започнах да се чудя за още страшно много неща като това „ Защо мъжете винаги имат нужда да препикаят нещо, точно като кучетата?” и още една купчина въпроси, свързани със земните навици на хората. Тогава вече се почувствах зле и реших да погледна нагоре и видях това хубавко небе. Доста красиво нещо е природата. Май само на „Земята” е толкова красиво. „зелеви сърми, зелеви сърми” ми повтаряше някакъв вътрешен глас. Това може би, означава, че съм гладна? Или не? Никога не можеш да бъдеш сигурен, всичко е толкова паралелно измислено. Доста се е постарал Господ да го сътвори това. И Бравоооооо! Само сега получавате подарък бъркалка за нектара. Ех, бих дала всичко за един прясно изцеден сок от моркови. Би било страхотно също и да можех да се наместя някъде в тази ситуация. Оказа се, че каквото и да направя винаги проблемът е един и същ. Или съм прекалена в доста отношения, или просто съм окончателно изперкала. Може би трябва да се преместя на „Каймак”, там дори си имат и природа и е студено през по- голямата част от годината. Опитах се да прогоня тази мисъл от главата си и се сетих за това, което се бе случило вчера. Ето дори и нещо толкова ясно и отчетливо като времето е доста преходно. Защо да е вчера след като го мисля и днес? И вероятно ще продължа да размишлявам върху тази сцена още доста време. И изобщо защо нямаме някакъв по- опростен механизъм? Да не си задаваме толкова въпроси, да размишляваме постоянно, изобщо ситуацията е доста критична. Знам, че само аз мога да се разбера. Трудно е наистина след като знам, че мога и да се спася от това, но никога не можеш да бъдеш сигурен... Нали? „Зелеви сърми, зелеви сърми”- ето отново. „Млъкни бе, не ме занимавай с тези неща повече, имам много по- важна задача сега от това да се грижа за тези си първични нужди”. И ето, отново така стана. А да, и вчера се случи, точно на мястото, към което се запътвах сега. Доста приятна атмосфера. И въздухът е страхотен, има и полянка. Да, продължавам. Значи седях си спокойно и размишлявах върху това дали, когато си риба, и те извадят от водата осъзнаваш, че умираш? Или просто си мислиш, че са настъпили временни климатични промени? Както и, когато си огромен кит в океана и около тебе има малки рибки, дали не ти се иска и ти да си нещо много по- нищожно, отколкото да носиш бремето на най- големия бозайник в света. Да, но когато си огромен кит няма как да те извадят просто ей така от водата и да не можеш да дишаш. И както си мислех за тези неща, и за това, как сме толкова паралелно разположени помежду си, и се показа това невероятно животно, с красиви, лъскави и шарени пера на главата, а останалата част от тялото му беше покрита с козина. Имаше и две малки дечица, които си припкаха и издаваха тези забавни звуци, които могат да бъдат чути само във взаимоотношенията на майка и дете. Ех, доста красива картина беше... Тогава дойде този гнусен тип с тениска на сърчица и бейзболна шапка с райрани гадости на нея. И ги срита. Ужасно. Стоях там и се чувстах много зле. Защо, по дяволите, му беше да ги рита? Та, те са малки животинки и то толкова красиви. И толкова нестандартни. После реших, че точно заради това е решил да ги срита, понеже са мънички и милички? Точно затова мисля, че и времето е относително, защото може един ден да се събуди с желанието да си отглежда точно такова животно вкъщи. И толкова бързо лети. Понякога ми се ще просто да го спра, да си почина малко, да погледам спокойно отстрани, не е толкова трудно, но това би станало само, ако... „ зелеви сърми, зелеви сърми”, пак се започна. „Ако не престанеш скоро ще взема да се наям с нещо друго и тогава ще се чувстваш неудовлетворен”, „зелеви сърми, зелеви сърми”. „престани бе, не мога да те понасям вече, тук няма откъде да ти взема зелеви сърми, потърпи малко”, „зелеви сърми, зелеви сърми”. Добре, няма да ти обръщам внимание повече, така или иначе стигнах вече до мястото. Ето, точно тук стоях вчера. Още едно доказателство, че времето ни лъже, вчера бях тук, но ето днес отново съм тук, и ако дойда утре по същото време накрая ще изгубя цялостната си представа, кога може да съм идвала за пръв или последен път. „Дроб сърма”, „А бе, ти ще млъкнеш ли най- накрая? Сега пък дробсърма, след малко и овчарска салата ще ти се прище”. Може би на „ Манджини” щеше да е подходящо за човек като мен, с натрапчив, винаги гладен вътрешен глас. Не мога повече. Дотук ли трябваше да стигна, за да ми се изясни ситуацията с всичките тези предмети около мене, доста е преходно и това. Никога не можеш да бъдеш сигурен. Както не можеш да бъдеш сигурен, че на следващия ден ще вали сняг, или дъжд, или когато се събудиш следващия път няма да ти липсва някой крайник или да те заболи носът. Или дори, да си си отворил прозореца и да ти липсва лошият въздух от преди. Винаги обаче можеш да бъдеш сигурен в едно. Никога няма да спре да ти липсва нещо.Винаги ще ти липсва домът, винаги ще ти липсва старата квартира, старите приятели, старите колеги, старата работа. Винаги ще ти липсва това, което ти се е случвало преди, винаги ще ти липсва някой човек, винаги ще ти липсва лятото, винаги ще ти липсва зимата, винаги ще ти липсва това, което си изгубил от невнимание. Винаги ще ти липсва това, че искаш да имаш домашен любимец и никога няма да си се престрашил да си вземеш такъв от страх, че ще се провалиш или ще се разочароваш, ако с него се случи нещо, никога не можеш да бъдеш сигурен. „дроб сърма, зелеви сърми, боб”, и дори не знам как да изляза от тази ситуация, „боб, дроб сърма, зелеви сърми”. Добре де, ще отидем да напълним пупата, доволен ли сега?, „зелеви сърми, боб, дроб сърма, зелеви сърми, боб, дроб сърма”, „да, да, и аз те обичам”. Понякога мисля, че е прекалено красиво или по- скоро, че е прекалено. Винаги можеш да си мислиш, че си на мястото си, и винаги можеш да се колебаеш за всичко. Винаги можеш да стойш цял ден някъде, да лежиш на някаква трева и да гледаш небето, или пък да съзерцаваш звездите или просто да си мислиш за света. Не е задължително винаги да си тъжен, както и да се преструваш на щастлив. Но никога няма да спреш да се колебаеш дали да не се обърнеш в другата посока или да продължиш праволинейно по пътеката. И отново ги чувам тези страхотни звуци, пиано. Винаги съм го харесвала, както и цигулката, а това сега в момента е прекрасно, ще ми се пръсне сърцето вече. В света има прекалено много красота, всичко е прекалено. Никога не можеш да се наситиш, тежко ти е , но не е трудно да се справиш. Може би не аз съм прекалено добра за тази планета, а тя е прекалено красива за мен? Никога не можеш да бъдеш сигурен.

Седя и мисля

Понякога седя и си мисля, а друг път просто си мисля... без да седя. Ти стоиш пред мен, а аз, аз те гледам. Тук трябваше да кажеш нещо, или не? Забрави ли си репликите, очевидно да. После аз се намесвам, седя и изброявам безброй причини, поради които ти стоиш пред мен в момента, а ти не помръдваш. Цялата тази статика започва да ме изнервя. А ти продължаваш да седиш пред мен. Стоп. Искам да стана. Остави ме да направя тази първа крачка сама. Не можеш ли? Защо съм ти нужна? Не знаеш, но силно желаеш да запазим предишното си статично положение. Стоп. Трябва да ме пуснеш, ето ставам. Всичко, което исках да ти кажа ли? Забрави го, няма смисъл в това излишно нагрубяване. В момента чувам само звука, който издават обувките ми. Колко шумно отекват в това празно помещение. Трак- трак- трак- трак. Не мога да се обърна. Ти все още стоиш там, но не мога. Нямам желание да споделя с теб още един красив момент. Тази грация на движението, а можехме да вървим заедно? Не, продължавам, крачките ми се ускоряват. Пулсът ми се учестява, колко обичам това усещане за живот. Аз ходя, ти ходиш, изобщо безкраен кръговрат. Днес си ти, утре друг. Не мога да те понеса. Затова оставам така. Почивка? Никога, предпочитам да походя. Ти избираш да си играем, забрави за тези престорени отношния, искам една чиста игра. Не искам да играя с тези неконкретни правила. Всичко е до воля. Искаш, или не? Това е всичко. Стоиш пред мен, а аз се изправям, ти тръгваш след мен... Защо? Остави ме да продължа така, без да искаш не го разбираш. Уморих се да се опитвам да ти помогна. Това не си ти, не съм аз. Просто двама души, загубили се в отношенията си. Не мисля, че го заслужавам, по- лесно е да се предпазваш от всичко, остави ме, не ходи след мен. Трак- трак- трак, пусни ме, боли ме ръката. Не искам повече. Колко подвижен си сега, ще остана да ти се насладя. Как го направи? Не знаеш, нали? От само себе си, усмихваш се сега. Поглеждаш с хубавия поглед, доста зелено ми става винаги, когато го направиш, но не, зеленото ме отегчава вече. Пусни ми ръката, БОЛИ МЕ! Не искаш? Добре, тогава какво остава за мен, ти си мъж, аз съм жена. Единствено мога да пищя, нали? Кой ще ме чуе в това празно помещение? Трак- трак, защо тичаш след мен? Пусни тази емоция да отлети, ще я забравим скоро и двамата. Не мога да се боря повече срещу тази зеленина. Предавам ли се? Да! Понякога ме е яд, че съм толкова безсилна както към твоя зелен, така и към неговия син, както и на онзи с кафявия поглед. Пускаш ме, ръката ми е като прекършена, душата ми също. Защо искаш по някакъв стереотипен модел да ме опитомиш? Не разбра ли? Аз съм по- различна. Няма да се справиш, както с другите момичета, вече ме боли и това няма да се промени. Не стой така! Не мога повече. Прегръщаш ме, това ли се очакваше? Сигурно си доволен сега? Хайде, целуни ме и да си ходя. Утре ми се обади и ми разкажи за всички тези неща, които не са ми достатъчно интересни, за да те слушам с часове, но заради теб ще ги изтърпя. Това ли е любовта? Едно безкрайно търпение? Мислех, че трябва да има компромиси поне, не, трябва да отстъпя, нали? Правилен отговор! Можем да се разходим в парка сега, хванати за ръка, да видим някои наши познати, да пийнем една, две, три бири, после да забравим за този спор, да правим секс и да решим проблема. Но мен още ще ме боли ръката, на тебе нищо ти няма. Може би и тебе трябва да те хвана така силно, за да те заболи? Но не, не виждам смисъл. Отмъщението не решава нищо. Пусни ме, ако има любов без безкрайно търпение и понасяне, тогава ще предпочета нея. Не ме пускаш. Добре, тогава ще избягам, за да я потърся. Заблуждавам се? Това ли мислиш? Винаги от любовта боли? Добре тогава, но не мога да ти вярвам, ще я потърся, все пак.

Листото

Беше една от тези сутрини, в които те обхваща ужасното чувство, че ако станеш от леглото си, таванът ще се срути над теб и никой дори няма да забележи отсъствието ти. Така се и чувстваше Филип, млад и доста преуспяващ за възрастта си писател, с красив, интелигентен и доста одухотворен израз на лицето си. Той лежеше под топлите си завивки и притискаше червения чаршаф на овце към лицето си. Бяха изминали вече три месеца.
- Какво, за бога, се промени? Това са три месеца- измърмори сънено той и се зави през глава. Когато чу звънеца на входната врата и с неудоволствие избута с крака завивките си настрани и облече първата дреха, която се изпречи на пътя му. И тъй като това се оказа една ужасна, някога била бяла, блуза с дълъг ръкав, той само я наметна и изтича до вратата. Когато я отвори, установи, че човекът появил се зад нея, определено нямаше да оправи настроението му. Срещу него стоеше една жена, на средна възраст с огромно кожено палто, с всички характерни за този тип одежди, аксесоари. Голяма шапка с пера, ефирен шал- отново с вплетени животински елементи, кожени ръкавици в тон с палтото, както и характерния за сезона- дълъг чадър с извита дръжка. В другата си ръка тя държеше една купчина листи, с който почти го фрасна в корема, и влизайки в дома му, изкрещя:
- Втори бестселър, вто- ри. Какво означава това?- като започна да крачи невротично из целия апартамент, и правеше гримаси на неодобрение- Не мога да разбера влюбен ли си? Не, не, нещо друго ще да е. Но какво ли? Моля те кажи ми ти. Аз вече съм обезверена и нямам сили. Виктор пише вече втори роман, който се радва на небивал успех- като го погледна в очите с едновременен оттенък на гняв и умиление- А ти какво правиш? Живееш в отвратителна кочина и лежиш по цял ден с надеждата да те осени някаква брилянтна идея.
- Не мога да въоръжа мислите си. Още повече, тук не е такава ужасна неразбория. Само трябва да събера дрехите от пода и да ги хвърля за пране, и да проветря, и да събера списанията и книгите от пода, и... да пусна прахосмукачка.
- Както и да изчистиш засъхналите петна от разлята бира и вино от пода, и също така да изхвърлиш пълните пепелници, които се намират навсякъде в апартамента ти. Искам да се стегнеш- дръпна го тя за блузата, като се готвеше да излезе от апартамента- и да се изкъпеш. Ако до месец не видя някаква готова и добре направена работа от теб на бюрото си, ще трябва да си търсиш нов агент. И това е изцяло приятелски съвет- тряскайки вратата на излизане.
След тази сцена, той се запъти към хола, където избута от дивана всички дрехи, както и два пълни пепелника. Там той видя и една стъклена бутилка, с течност, подобна на уиски. Седна, но когато отвори бутилката и понечи да отпие установи, че това далеч не е уиски, а нашенска домашна, сливова ракия. Вкусът му се стори познат “ троянска е”- помисли си той, като отпивайки стисна устни. Реши, че не е зле това съвсем инцидентно да се окаже поредният ден, в който ще се напие до безсъзнание и ще забрави за цялата липса на муза, която го бе налегнала от три месеца насам. Но след третата глътка от жарката напитка- гордост за троянския край, с гримаса на неудоволствие, прецени, че му е прекалено лошо от предния ден, за да продължи. Стана от дивана и се запъти към кухнята. Отвори хладилника и разбра, че няма нищо за ядене. Постоя няколко минути загледан в едната глава лук и половин бучка сирене “Дунавия”, след което го затвори. Дръпна щорите на прозорците наполовина, и от един малък процеп с ужас разбра, че времето навън е “най- отвратителното възможно”. Печеше приятно, есенно слънце, закачливи листа в топли тонове падаха от дърветата и няколко щастливи малки деца, около десет- годишни, си играеха в купчините листа.
-Ужас- възкликна той и се обърна, но при рязката смяна на есенната атмосфера, и мрачната му вече прилична на приют квартира, реши да направи усилие, и да излезе. Отправи се към стаята си, където след дълго търсене в купчините, мръсни дрехи, и пълната неразбория в гардероба си, откри някакви читави дрехи, с които би било прилично да се появи на обществено място. Първоначално му костваше огромно усилие да свикне с ведрата обстановка и щастливите лица на хората, когато реши да се качи на първия автобус, който дойдеше на близката спирка. Запътвайки се натам, сложи слушалките на ушите си, и започна да слуша възможно “най-стряскащата” музика, абсолютно неподходяща за деня, както и за годишното време- Коледни песни. Ето, че се появи и първият автобус. Той погледна номера- 76, и попита една симпатична бабка, с шапка и кученце, къде точно отива автобусът след като мине през Орлов мост. Тя му отговори, че стига до Младост, и той реши да рискува, и да се качи все пак. Влизайки в това адско изобретение за масово движение, започна да изследва всички хора, около себе си с поглед, когато видя едно красиво момиче с доста нетипичен стил на обличане, но в границите на приятно- артистичното, да се усмихва сама, докато очевидно размишляваше нещо. Тогава и неговото лице се озари от усмивка и слезе на следващата спирка, която доста удобно се оказа Орлов мост и се запъти към Борисовата градина. Той ходеше с невероятно бързи стъпки и огромен ентусиазъм, когато отново видя деца да си играят в купчините листа. Изведнъж спря и се огледа около себе си, започна да се смее и както стоеше на алеята се затича в най-близката купчина листа, която видя и се разположи удобно върху нея, като хвърляше листата нагоре. Личеше му, че не се бе чувствал по-щастлив от месеци. И както гледаше листата падащи върху него, видя като на забавен каданс едно от тях в невероятна форма, прилична на делфин. Тогава тутакси стана, изрови го отново от купчината и се запъти с бодра крачка отново нанякъде.

Нощта на детските приказки

Тази сянка го преследваше от месеци, вече не издържаше на това напрежение и бързаше към единственото си убежище- добре, обзаведения си апартамент в евтин, долнопробен квартал. Започна да тича, дори не знаеше защо. Не виждаше какво точно го преследва, но продължи да тича. Оставаха още триста метра. Вече можеше да види входа на блока, в който живее. Започна да тича още по-бързо и изведнъж се озова пред прага на апартамента си. Нямаше друго чувство на задоволство по-силно от това, което изпитваше той тогава. Завъртайки ключа вече мислеше за нещата, които ще стори преди да си легне, когато видя това умряло куче на средата на хола си. Сякаш се беше задушило в собствените си черва. Тогава погледна към дивана, когато съзря един от най-близките си роднини с един ловджийски нож в ръка, от който естествено капеше кръв. „ А бе тоя малоумен ли е ?” – беше първото, което си помисли. За какво му е било да убива това куче и да го мъкне в апартамента му или пък още по-лошото- да беше довлякъл кучето в апартамента му и да го бе убил там. Ситуацията ставаше все по-странна, когато забеляза и две котки отстрани, които ядяха нещо. Приличаше на око. Не, това не можеше да му се случва реално. Вече искаше да изхвърли братовчед си заедно с котките и кучето, когато братовчед му каза:
- Хайде де, няма ли да кажеш нещо?
- Какво очакваш да кажа. В случай, че не ти е направило впечатление има едно умряло животно на килима ми.
- Ооо, това ли те притеснява? Ще го почистя.
- А с каква цел уби кучето и как изобщо ти хрумна нещо такова?
- Ами... просто исках да те изпитам.
- Да ме изпиташ?
- Да, надявах се да имаш някаква реакция изобщо. Ако не си забелязал от тези три месеца си се превърнал в призрак.
- Това не е вярно, ти не разбираш. Преследва ме постоянно.
- Нищо не те преследва. Вече си се вглъбил до такава степен в това, че дори не забелязваш каква гадория направих, за да предизвикам някаква емоция в теб, някаква реакция.
- Напротив доста добре виждам животното, а каква е ролята на котките? Моля те, обясни ми.
- Е те са си твои. Не помниш ли? Тя ти ги подари.
Братовчед му стана. Отиде до прозореца и запали цигарка. Той го проследи с поглед, когато реши, че братовчед му е тотално превъртял и видя клоуна да му маха. Кой му беше подарил котките? Никой не му е подарявал животинче от 5- годишен. Това е абсурдно. И този нож. Вече кръвта напираше в мозъка му, когато братовчед му отново проговори:
- Ама ти май наистина не можеш да асимилираш ситуацията?
- Какво има за асимилиране? Тук ли го уби това куче?
- Не съм го убил. Беше смачкано на улицата и реших, че ще те постресне малко, но явно действията ми са неефктивни.
- А бе, ти нормален ли си ? Какво ти става?
- Помниш ли нашата „розова” полянка? Толкова много ми липсва... Може би...
- Тя пък какво общо има?
- Сигурен ли си, че не помниш какво общо има тя?
- И какво е толкова възловото, моля те, просветли ме.
- Ти я намери там.
- Нищо не съм намирал там, и не знам за какво говориш.
- Помниш ли, когато пушихме трева за първи път?
- Ооо, да да, това го помня.- и седна, замислен с носталгия на дивана, в непосредствена близост до кучето.
- Помниш ли какво стана после?
- Разбира се, че помня. Дойде мама и ни каза, че това е много лошо и не трябва да го правим повече. Хубави времена бяха. Наистина...
Те обичаха тази полянка. Ходеха там всеки ден, когато бяха малки. Наричаха я „розовата”, защото им се струваше, че залезът се отразява във всички дървета около тях и те блестят с розовата му прелест. Винаги, когато му беше трудно ходеше там. Наблюдаваше залеза и мислеше за това, което му пречи да бъде пълноценен и да живее с този непознат нему хъс, който наблюдаваше у другите хора. Още от малък беше по-спокоен и трудно нещо нарушаваше спокойствието му. Понякога му се искаше да бъде тревожен и да усети поне веднъж това, което хората наричат „тръпка”. Така и стана. Точно на тази полянка. Заведе Дори там. Както той обичаше да казва: „Исках да направя за нея някакво незабравимо, романтично преживяване. Нещо повече от това да гледаме залеза, притиснати един до друг и да си говорим сантиментални измишльотини, искам да й прожектирам някоя класическа любовна история на платно, което да закача между две дървета и да си хапнем лазаня ”. Всички му се смееха за това решение: „ Та какво по- изтъркано от това- филм и храна”. Но явно даде резултат, защото след като изпълни заканата си правиха любов за първи път. После последва множество от романтични преживявания. За него това беше толкова ново и разтърси традиционния му начин на живот до такава степен, че вече дори не можеше да си го представи без тази „тръпка”. И съзнавайки, че това може да свърши всеки един миг, полагаше огромни усилия да задържи любовта й. Така и стана. Един ден, докато се разхождаха по една тиха уличка и видяха двете малки котенца, тя искаше да ...
- Хей- братовчед му прекара ръка пред очите му- хееей, точно за това ти говорех.
Остана загледан в него още няколко секунди и след като не получи никакъв отговор или каквато и да било ответна реакция, погледна бавно надолу и каза:
- Добре де, ще изчистя кучето от пода и си тръгвам. Сигурен ли си, че нямаш нужда от нещо?
- Вземи и котките със себе си, моля те!
- О, не, не, те са си твои.
- Ако не ги вземеш, ще бъде доста жалко, защото тя ще ги погълне и тях.
- Ти май наистина мислиш, че те преследва сянката на Дори, братле. Защо се обвиняваш? Ти не можеше да направиш нищо.
- Напротив, можех да я защитя от тази глутница кучета, вмето да се покатеря на дървото и да гледам как я разкъсват
- Да, но все още не мога да си представя защо неспокойният й дух би те преследвал и до днес?- с надсмешка казва братовчедът- С каква цел?
- Отговорът е много прост. Тя иска нещо от мен, нещо, което трябваше да й дам в онзи съдбовен ден, когато тя ме чакаше при „розовата” градинка. Тогава имахме годишнина от първото ни плуване по залез заедно...
- Какво беше то? Някакво бижу, семейна реликва или...- замисли се за кратко- ... или пръстен? Защо не си ми казвал преди за това?
- Това вече е без значение, важното е, че днес ще сложа край на това. Днес мисля да я предизвикам да...
Изведнъж чуха свистене и тропане на прозорци, входната врата се отвори и оттам навлезе нещо като бледа сянка на момиче с дълга бяла коса. Тя изглеждаше близо два пъти по- голяма от тях и бавно се наведе към него, протегна ръка и му каза:
- Чаках толкова много време, вече не мога да му се насладя, но се надявам, че ще го получа от теб сега- с въпросителна нотка в гласа каза тя.
- После ще престанеш да ме преследваш,нали?- тя кимна утвърдително- Това е единственото, което искам да притежавам отново- своето безкрайно спокойствие- и бавно се отправи към кухнята, като клоунът отново му помаха на минаване, отвори хладилника, извади от него един отдавна мухлясал сандвич, производство на известна верига за бързо и нездравословно хранене, като с мъка го подаде на надвесилата се над него сянка. В момента, в който пръстите му вече не усещаха сандвича, сянката изчезна с пъргаво движение, а в ръцете му се озова книжка с детски приказки- Това е бил твоят подарък за мен- усмихна се той и, когато погледна към братовчед си установи, че той е изпаднал в безсъзнание на пода до кучето.

Още една сутрин

Още със ставането си от леглото Лидия падна.Сякаш беше повалена от огромна лавина, която я тласкаше все по- надолу, а всъщност точно ставаше и още нямаше сили да продължи. Лежеше на пода и виждаше всичко във всички нюанси на лилавото, сякаш някой беше изключил останалите цветове от палитрата на зрението й. Тогава започна да се чуди какво точно ставаше с нея и какво се промени през последните осем месеца и защо не можеше вече да вижда, ходи, диша и живее както преди. Поглеждайки бутнатия на пода будилник, осъзна, че е прекарала около тредесет минути там долу, замислена за всичко, което я делеше от съвършеното щастие, което се стремеше да постигне. Изправи се и излезе на балкона. „Още една сутрин”- помисли си, докато палеше първата за деня цигара. Сега беше по-сигурна от всякога, че нещо в начина, по който живееше не е наред, или по- скоро, най- накрая дръзна да го заяви пред себе си. Това не беше нещо, което околните не виждаха. Малко по малко, тя започна да вижда в червено, вероятно, заради слънцето, което толкова настойчиво я огряваше, а тя като че ли го игнорираше, и дори не искаше да му обърне минимално внимание. „Трябва да спра цигарите”- поредното неизпълнено желание.
Влизайки в хола искаше да потъне някъде и цялата тази тежест, която беше заседнала толкова отдавна в гърдите й, че вече дори не си спомняше какво я беше причинило, да изчезне. Заобиколена от хиляди смачкани и захвърлени идеи, усещаше, че просто не може да продължи, трябваше да промени нещо, но какво. Реши, че е по-добре да не се вглъбява повече в тази поредна ужасна сутрин, когато всичко излизаше наяве и се обади на най-добрия си приятел:
- К’во става?- попита го тя
- Нищо. Ти кога стана?- отвърна той
- Преди малко, а ти?- продължи тя
- Хайде да се срещнем след един час на нашето място, трябва да ти кажа нещо- замоли той.
- Добре, важно ли е ?- попита тя
- Може би, ела след час.- заключи той.
- Ще съм там.Чао за сега.- каза тя
-Чао.- и той прекрати разговора.
Мястото, на което правеха срещите си беше една изоставена къща, близо до реката. Някога, когато бяха определили тази съборетина, като тяхното място, все още забелязваха слънцето и се наслаждаваха на неговите отражения в реката. Сега и двамата бяха със слънчеви очила. При срещата им нито един от тях не трепна. Лидия само го погледна и го запита:
- Какво искаше да ми кажеш?
- Исках само да се видим, за да споделя с теб една моя идея.- отговори той
- Каква е тя?- попита Лидия.
- Мисля, че трябва да започна нов сценарий за дипломната си работа.
- Но защо? Мисля, че досегашният беше доста добро попадение.
- Да, но беше нереален. Тази сутрин станах с мисълта, че това не трябва да продълважа повече?
- Но не те разбирам. За како говориш?- попита Лидия, изненадана от сходството на мисли между тях.
- Мисля, че отлично знаеш какво имам предвид.- отговори й утвърдително той.
- Но как можем да спрем всичко? Нима е възможно, или просто сега ме изпитваш?
- Наистина ще бъде трудно, но мисля, че не можем повече да си затваряме очите пред действителността.
- Знаеш ли? Днес, сутринта си помислих точно това.
- Значи не си толкова изненадана, колкото се опитваш да изглеждаш?- попита я той, като гледаше право в красивите й сиви очи.
- Така е , прав си, най-малко теб мога да заблудя.
- Искам да направя филм за нас.- каза изведнъж той.
- Но защо точно за нас?- попита с неразбиране Лидия.
- Искам да е нещо реално и в същото време да показва нереалността, в която се намираме с теб.- отговори той.
- Нека го обсъдим по-късно. Трябва да вървя.- заяви тя, поглеждайки часовника си.
- Добре, помисли върху това.- помоли той.
- Добре, обещавам. Чао.- подхвърли тя през рамо.

Докато чакаше автобуса, който щеше да я отведе до работното й място, тя си спомни как се беше запознала с него. Бяха още деца, тя беше толкова щастлива, че е успяла да влезе в клуба, в който пускаше любимият й ди джей, тъй като тогава още дори нямаше осемнадесет. Тогава го видя. Той стоеше най- отпред и сякаш музиката се вливаше в него. Тогава чу точно това парче, което очакваше цяла нощ, неусетно застана на челна позиция до него и малко след това той протегна ръка към нея и й каза: „И на мен това ми е едно от любимите парчета. Аз съм Вихрен, приятно ми е.” Дори не вярваше на сетивата си, мислеше, че й се причува и привижда, но тогава той я попита за нейното име. И от момента, в който тя извика „Лидия” те станаха неразделни. Тяхното приятелство първоначално беше една красива любов, която беше разрушена в мига, в който Вихрен започна да използва наркотици. Първоначално беше само на партита, но после започна да се друса и по други забави, и накрая и Лидия се „престраши” да опита, от този момент насам и двамата живеят в една „приказка”, която свършва с настъпването на сутринта, когато от всичко им остава само една огромна депресия. И двамата успяха да се реализират донякъде професионално, тя завърши журналистика, а той беше последна година режисура. Това донякъде им даваше повод да продължат да живеят по същия начин, без да обръщат много внимание на това, че се превръщат в развалина, подобна на тази, в която устройваха срещите си още от самото начало. Поредният автобус с неподходящ маршрут мина покрай Лидия, точно както за няколко минути минаха през ума й седемте години, които беше споделила с Вихрен. След като завърши гимназията тя реши, че нейното призвание е писането и се потопи в дебрите на журналистиката, следването й мина някак неусетно и дори не разбра кога дойде моментът да напише дипломната си работа. Не след дълго си намери работа в едно музикално списание, където поддържаше колонката за електронните събития в страната. В личен план също всичко беше едно и също: сутрин ставаше в окаян вид, взимаше душ, отиваше на работа, после се виждаше с приятелите си, с които често ходеха в едно изпаднало, забравено от бога заведение и там тя- нощта, ставаше безкрайна, след като се опояваше с най-разнообразни наркотици. През годините минаха доста мъже през живота и леглото й, но никой не се задържаше за по-дълго. Вихрен закъсня известно време с образованието си, тъй като кандидатства неуспешно три години подред във филмовата академия, но накрая успя и това го промени в известен смисъл. Стана по-отдаден и по-съсредоточен. Личният му живот беше същата еднообразна и безпаметна бъркотия, като този на Лидия. „ Време е за промяна”- помисли си тя, качвайки се в автобуса.

Вихрен стоеше замислен пред компютъра. Не можеше да реши как да започва новият му сценарий или по-скоро не искаше да се отърсва още от стария. Той е великолепен. В него става дума за издигането на един човек от „нищото” до печеливш предприемач. „Толкова изтъркан сюжет”- мислеше си той. Още от самото начало мислеше, че не това трябва да бъде блестящият завършек на неговото висше образование. „ Прекалено обикновено и илюзорно” – размишляваше върху собствената си творба. Трябваше да вземе решение и трябваше да го направи сега. В този момент в главата му засвистяха хиляди въпроси, чийто отговори често дори не искаше да знае. От осем месеца постоянно го глождеше тази мисъл, а ако това се случеше с него? Затова просто затвори очи и натисна бутона „delete”. През цялото време знаеше, че Костадин е искал да остави някаква следа след себе си, а чак сега, когато изтри сценария си осъзна, че е искал да остави следа в него.

Влизайки в офиса си Лидия се усмихна като, че ли на себе си и веднага се обади на Вихрен:
-Мисля, че трябва да пресъздадем нашата история в цялостния й вид.- изкрещя от радост тя.
-Точно се чудех как точно да започна?- възкликна той.
- Трябва да го пресъздадем точно както си беше, ще го направим в памет на Коцето.
- Ти си гениална
- Дори нахвърлях някой идеи набързо.
-Добре, веднага щом приключиш в офиса идвай насам, имаме много работа. Хайде чао за сега.- каза той.
- Добре.Чао- сбогува се тя след, което затвори.

След известно време Вихрен чу звънеца в апартамента си. Стана от дивана, погледна през шпионката и съзря Лидия. Не я беше виждал така от толкова много време, в очите й грееше онзи пламък, който бе видял при първата им среща в клуба. Тя сякаш цялата сияеше, озарена от идеята, която беше споделила с него днес на обяд. „ Колко са красиви хората на прага на някаква промяна.”- помисли си Вихрен, след, което я попита дали иска бира. Тя отговори положително и не след дълго двамата стояха с по една бутилка в ръка пред компютъра. Стояха срещу машината, така сякаш тя можеше да изпълни всичките им желания и копнежи. От толкова време и двамата търсеха стимула, искрицата, която да им вдъхне нов живот и да ги накара да прогледнат. И през всичките осем месеца мислеха, че смъртта на Костадин не е нищо повече от неправилна употреба на наркотици и, че е повод да се друсат още повече от мъка по него. Но днес и двамата бяха разбрали, че от този нещастен случай, трябваше да извлекат поуката за себе си, а именно, че за да не ги сполети същата съдба, трябва да променят начина си на живот. И сега те стояха погълнати от спомените си, за да могат да направят този сценарий в памет на Костадин. В думите и отношенията им днес нямаше нищо отрицателно, те бяха на прага на нов период от живота си. До колко наистина този сценарий щеше да допринесе за това, дори и те не знаеха, но искаха отчаяно да го направят и то още сега. И така и стана. Стояха там дни наред , пред малката кутийка с желания. Това не беше лесна задача. Трябаше да признаят пред себе си прикривани с години грешки, и още повече да ги направят видими и за други хора.
Започнаха от самото начало, още от запознанството си. Спомниха си толкова приятни неща, и моментите, когато все още имаха някакви ясни спомени, представи и мечти. Беше трудно, наистина трудно, но те пресъздаваха цялата история, не скриваха нищо, описаха абсолютно всичко, без да скриват нито количеството погълнати от тях вещества, нито интервала, на който са ги приемали. След дълги седмици усилена работа, стигнаха до най-тежкия спомен от всички. Смъртта на Костадин. Беше трудно и за двамата да признаят пред себе си, че са оставили един от най-близките хора в живота си да си отиде без дори да е изживял и половината от нещата, които е трябвало да му се случат. Това ги натъжи много, но не им попречи да продължат. Тогава те за първи път усетиха промяната в себе си. И погълнати от работата около техническите детайли на сценария и разкадровката, изведнъж те установиха, че всъщност от два месеца дори не са си и помисляли да се надрусат или пък да прекарат дори една нощ в деградация. Това ги накара да мислят, че наистина са направили нещо значително, което може би ще помогне и на други хора в тяхното положение. Освен това разбраха, че трябва да са по-отдадени в работата си и да се стремят към завладяването на нови и по-високи хоризонти, за да не им остава време да мислят за крайно незначителни неща, които не ги обогатяват по никакъв начин.
Всеки ден се събуждаме с нови цели, мечти и желания. Повечето оставяме за утрешния ден, а останалите, просто минават и ние мислим за тях всяка сутрин. Изчакваме до крайния срок на всяка една дейност, с която се захванем. Но понякога спираме. Посредата на цялото това отлагане, може би ще открием, че това не е просто поредната сутрин, а ще започнем да вижаме нещата, във всички цветове.

Припознаване

Бях заобиколена от красиви аромати и обонянието ми тържествуваше. Всичките ми сетива бяха изострени в този красив пролетен ден в парка. Предишният ден ми се беше случило крайно странно преживяване, което ме бе разтресло из основи и още не можех да се осъзная. Докато се наслаждавах на цялата тази прелест около мен дори не усетих как се подхлъзнах и паднах в една локва, останала самотна от проливния дъжд. „О,ужас” – помислих си. Само преди секунди бях невероятно хубава в новата си рокля, с чието обличане се надявах той да разбере колко нелепи са били всичките неща, които ми беше казал и да се почувства поне наполовина толкова ужасно, колкото се чувствах и аз. Както и да е, в крайна сметка гордо преживях мокрия инцидент и изцяло изцапана двигнах очи. Когато погледнах, срещнах погледа на някакво напълно непознато момче . Гледаше ме толкова тъжно и сякаш ме познаваше от години. Тогава проговори и ме хвърли в потрес със следните думи:
- Съжалявам, изобщо не исках да кажа всичките тези ужасни неща вчера, стана, защото бях крайно разочарован от поведението ти и беше неизбежно, ти просто ме провокира. После исках да поправя грешката си и затова отидох в офиса ти, но срещнах единствено твоя колега Мирослав. Обясних му, че трябва да те видя на всяка цена и, че не бих си простил, ако прибързаната ми реакция доведе до хипотетичната ни трагична раздяла.
Тогава дори не знаех какво да кажа и водена единствено от безкрайно голямото си любопитство се чух да изричам:
- И какво отговори той?
- Попита ме за какво всъщност говоря и дали става въпрос за същата Нина. Тогава останах потресен от факта, че той държеше твоя снимка на бюрото си- слушайки с интерес се втрещих, когато чух собственото си име- тогава го попитах от къде на къде държи тази снимка на приятелката ми на бюрото си? И той ми отговори, че това е неговата приятелка. Тогава вече наистина не знаех дали исках да ти простя. На фона на изневяра какво беше това, че си се снимала в еротично списание без моето знание. Нямах време да отреагирам, юмрукът на колегата ти ме посрещна и се наложи да му отвърна. След като придобих този нелеп и обезобразен вид, който имам в момента не издържах и исках просто да напусна сградата. Излязох отвън и гледайки „Св. Неделя” срещу себе си вече не издържах и трябваше да изкрещя.
Това натрупване на еквивалентни с моя живот събития ме накара да осъзная какво всъщност се бе случило вчера, но имаше някои моменти, които ми бяха крайно неясни, а и би била невъзможна такава невероятна случайност. Исках да го прекъсна и да му задам хиляди въпроси, които вероятно щяха да срутят теорията ми, но вместо това го оставих да продължи:
-Да, наистина крещях, бях толкова жалък. Не мога да повярвам, че ми причини това. Никога не съм ти давал повод, какво се промени? Първо списанието, а сега и това. Реших, че единственото нещо, което би могло да ме спаси сега е да постъпя като всеки смазан от обстоятелствата мъж и да се напия. И го направих. Наистина, напих се грозно и бях безпомощен пред собствените си действия. Стоях в онова заведение и дори не броях чашите. Виждаш ли до къде ме докара? Защо ми причини това? Какво се промени?
Вече не издържах при вида на този толкова красив и страдащ младеж и му казах следното:
-Извинявайте, но аз дори не ви познавам. А вие очевидно сте разбили животът ми с един замах. Не виждам с каква цел сте отишли в сграда, която отговаря на местоположението на работното място на моя приятел и сте му казали неща, които нямат нищо общо с нашите отношения с него. За бога, аз ви виждам за първи път в живота си, а вие ме питате защо съм ви наранила. Това е нелепо, но само искам да знам, защо го направихте?
Седейки на една самотна пейка в парка той се изправи рязко и цялото ми същество изтръпна. Напомни ми точно за реакцията на Мирослав, когато му казах, че не знам за какъв мой друг приятел говори. Тогава непознатият заговори с най- жалният глас, който бях чувала в живота си:
- Добре, щом предпочиташ да не го обсъждаме и с лека ръка да захвърлиш нещо толкова красиво, това е твое желание. Аз няма да ти преча повече и ще те оставя на мира.
- Но не виждаш ли, че аз не съм твоята приятелка. Как да те убедя? Просто паднах в локвата и ти ми помогна да стана.
- Ролята на луда, която се опитва да ме убеди, че не ме познава, не ти отива. Мога да докажа, че това си ти –наведе се до краката ми и сграбчи единия - с петното по рождение на десния ти крак.
Изведнъж остана втрещен. Първоначално си помислих, че е заради състоянието на краката ми, тъй като бяха крайно кални поради несполуката с локвата, но после се оказа, че той наистина търсеше въпросното петно и не го откриваше. Тогава ме погледна и:
-Господи, удивително, ти си същата. Това е невиждано. Дори не ви различих.
Тогава той извади от джоба си снимка на неговата любима. „Той е психопат” – помислих си и тъкмо мислех да побегна, когато се вгледах в очите на момичето на снимката, това не бях аз. Излъчването беше коренно различно, дори не знаех как е могъл да не ни различи, а как е могъл да се заблуди и Мирослав?