Нощта на детските приказки

Тази сянка го преследваше от месеци, вече не издържаше на това напрежение и бързаше към единственото си убежище- добре, обзаведения си апартамент в евтин, долнопробен квартал. Започна да тича, дори не знаеше защо. Не виждаше какво точно го преследва, но продължи да тича. Оставаха още триста метра. Вече можеше да види входа на блока, в който живее. Започна да тича още по-бързо и изведнъж се озова пред прага на апартамента си. Нямаше друго чувство на задоволство по-силно от това, което изпитваше той тогава. Завъртайки ключа вече мислеше за нещата, които ще стори преди да си легне, когато видя това умряло куче на средата на хола си. Сякаш се беше задушило в собствените си черва. Тогава погледна към дивана, когато съзря един от най-близките си роднини с един ловджийски нож в ръка, от който естествено капеше кръв. „ А бе тоя малоумен ли е ?” – беше първото, което си помисли. За какво му е било да убива това куче и да го мъкне в апартамента му или пък още по-лошото- да беше довлякъл кучето в апартамента му и да го бе убил там. Ситуацията ставаше все по-странна, когато забеляза и две котки отстрани, които ядяха нещо. Приличаше на око. Не, това не можеше да му се случва реално. Вече искаше да изхвърли братовчед си заедно с котките и кучето, когато братовчед му каза:
- Хайде де, няма ли да кажеш нещо?
- Какво очакваш да кажа. В случай, че не ти е направило впечатление има едно умряло животно на килима ми.
- Ооо, това ли те притеснява? Ще го почистя.
- А с каква цел уби кучето и как изобщо ти хрумна нещо такова?
- Ами... просто исках да те изпитам.
- Да ме изпиташ?
- Да, надявах се да имаш някаква реакция изобщо. Ако не си забелязал от тези три месеца си се превърнал в призрак.
- Това не е вярно, ти не разбираш. Преследва ме постоянно.
- Нищо не те преследва. Вече си се вглъбил до такава степен в това, че дори не забелязваш каква гадория направих, за да предизвикам някаква емоция в теб, някаква реакция.
- Напротив доста добре виждам животното, а каква е ролята на котките? Моля те, обясни ми.
- Е те са си твои. Не помниш ли? Тя ти ги подари.
Братовчед му стана. Отиде до прозореца и запали цигарка. Той го проследи с поглед, когато реши, че братовчед му е тотално превъртял и видя клоуна да му маха. Кой му беше подарил котките? Никой не му е подарявал животинче от 5- годишен. Това е абсурдно. И този нож. Вече кръвта напираше в мозъка му, когато братовчед му отново проговори:
- Ама ти май наистина не можеш да асимилираш ситуацията?
- Какво има за асимилиране? Тук ли го уби това куче?
- Не съм го убил. Беше смачкано на улицата и реших, че ще те постресне малко, но явно действията ми са неефктивни.
- А бе, ти нормален ли си ? Какво ти става?
- Помниш ли нашата „розова” полянка? Толкова много ми липсва... Може би...
- Тя пък какво общо има?
- Сигурен ли си, че не помниш какво общо има тя?
- И какво е толкова възловото, моля те, просветли ме.
- Ти я намери там.
- Нищо не съм намирал там, и не знам за какво говориш.
- Помниш ли, когато пушихме трева за първи път?
- Ооо, да да, това го помня.- и седна, замислен с носталгия на дивана, в непосредствена близост до кучето.
- Помниш ли какво стана после?
- Разбира се, че помня. Дойде мама и ни каза, че това е много лошо и не трябва да го правим повече. Хубави времена бяха. Наистина...
Те обичаха тази полянка. Ходеха там всеки ден, когато бяха малки. Наричаха я „розовата”, защото им се струваше, че залезът се отразява във всички дървета около тях и те блестят с розовата му прелест. Винаги, когато му беше трудно ходеше там. Наблюдаваше залеза и мислеше за това, което му пречи да бъде пълноценен и да живее с този непознат нему хъс, който наблюдаваше у другите хора. Още от малък беше по-спокоен и трудно нещо нарушаваше спокойствието му. Понякога му се искаше да бъде тревожен и да усети поне веднъж това, което хората наричат „тръпка”. Така и стана. Точно на тази полянка. Заведе Дори там. Както той обичаше да казва: „Исках да направя за нея някакво незабравимо, романтично преживяване. Нещо повече от това да гледаме залеза, притиснати един до друг и да си говорим сантиментални измишльотини, искам да й прожектирам някоя класическа любовна история на платно, което да закача между две дървета и да си хапнем лазаня ”. Всички му се смееха за това решение: „ Та какво по- изтъркано от това- филм и храна”. Но явно даде резултат, защото след като изпълни заканата си правиха любов за първи път. После последва множество от романтични преживявания. За него това беше толкова ново и разтърси традиционния му начин на живот до такава степен, че вече дори не можеше да си го представи без тази „тръпка”. И съзнавайки, че това може да свърши всеки един миг, полагаше огромни усилия да задържи любовта й. Така и стана. Един ден, докато се разхождаха по една тиха уличка и видяха двете малки котенца, тя искаше да ...
- Хей- братовчед му прекара ръка пред очите му- хееей, точно за това ти говорех.
Остана загледан в него още няколко секунди и след като не получи никакъв отговор или каквато и да било ответна реакция, погледна бавно надолу и каза:
- Добре де, ще изчистя кучето от пода и си тръгвам. Сигурен ли си, че нямаш нужда от нещо?
- Вземи и котките със себе си, моля те!
- О, не, не, те са си твои.
- Ако не ги вземеш, ще бъде доста жалко, защото тя ще ги погълне и тях.
- Ти май наистина мислиш, че те преследва сянката на Дори, братле. Защо се обвиняваш? Ти не можеше да направиш нищо.
- Напротив, можех да я защитя от тази глутница кучета, вмето да се покатеря на дървото и да гледам как я разкъсват
- Да, но все още не мога да си представя защо неспокойният й дух би те преследвал и до днес?- с надсмешка казва братовчедът- С каква цел?
- Отговорът е много прост. Тя иска нещо от мен, нещо, което трябваше да й дам в онзи съдбовен ден, когато тя ме чакаше при „розовата” градинка. Тогава имахме годишнина от първото ни плуване по залез заедно...
- Какво беше то? Някакво бижу, семейна реликва или...- замисли се за кратко- ... или пръстен? Защо не си ми казвал преди за това?
- Това вече е без значение, важното е, че днес ще сложа край на това. Днес мисля да я предизвикам да...
Изведнъж чуха свистене и тропане на прозорци, входната врата се отвори и оттам навлезе нещо като бледа сянка на момиче с дълга бяла коса. Тя изглеждаше близо два пъти по- голяма от тях и бавно се наведе към него, протегна ръка и му каза:
- Чаках толкова много време, вече не мога да му се насладя, но се надявам, че ще го получа от теб сега- с въпросителна нотка в гласа каза тя.
- После ще престанеш да ме преследваш,нали?- тя кимна утвърдително- Това е единственото, което искам да притежавам отново- своето безкрайно спокойствие- и бавно се отправи към кухнята, като клоунът отново му помаха на минаване, отвори хладилника, извади от него един отдавна мухлясал сандвич, производство на известна верига за бързо и нездравословно хранене, като с мъка го подаде на надвесилата се над него сянка. В момента, в който пръстите му вече не усещаха сандвича, сянката изчезна с пъргаво движение, а в ръцете му се озова книжка с детски приказки- Това е бил твоят подарък за мен- усмихна се той и, когато погледна към братовчед си установи, че той е изпаднал в безсъзнание на пода до кучето.