Още една сутрин

Още със ставането си от леглото Лидия падна.Сякаш беше повалена от огромна лавина, която я тласкаше все по- надолу, а всъщност точно ставаше и още нямаше сили да продължи. Лежеше на пода и виждаше всичко във всички нюанси на лилавото, сякаш някой беше изключил останалите цветове от палитрата на зрението й. Тогава започна да се чуди какво точно ставаше с нея и какво се промени през последните осем месеца и защо не можеше вече да вижда, ходи, диша и живее както преди. Поглеждайки бутнатия на пода будилник, осъзна, че е прекарала около тредесет минути там долу, замислена за всичко, което я делеше от съвършеното щастие, което се стремеше да постигне. Изправи се и излезе на балкона. „Още една сутрин”- помисли си, докато палеше първата за деня цигара. Сега беше по-сигурна от всякога, че нещо в начина, по който живееше не е наред, или по- скоро, най- накрая дръзна да го заяви пред себе си. Това не беше нещо, което околните не виждаха. Малко по малко, тя започна да вижда в червено, вероятно, заради слънцето, което толкова настойчиво я огряваше, а тя като че ли го игнорираше, и дори не искаше да му обърне минимално внимание. „Трябва да спра цигарите”- поредното неизпълнено желание.
Влизайки в хола искаше да потъне някъде и цялата тази тежест, която беше заседнала толкова отдавна в гърдите й, че вече дори не си спомняше какво я беше причинило, да изчезне. Заобиколена от хиляди смачкани и захвърлени идеи, усещаше, че просто не може да продължи, трябваше да промени нещо, но какво. Реши, че е по-добре да не се вглъбява повече в тази поредна ужасна сутрин, когато всичко излизаше наяве и се обади на най-добрия си приятел:
- К’во става?- попита го тя
- Нищо. Ти кога стана?- отвърна той
- Преди малко, а ти?- продължи тя
- Хайде да се срещнем след един час на нашето място, трябва да ти кажа нещо- замоли той.
- Добре, важно ли е ?- попита тя
- Може би, ела след час.- заключи той.
- Ще съм там.Чао за сега.- каза тя
-Чао.- и той прекрати разговора.
Мястото, на което правеха срещите си беше една изоставена къща, близо до реката. Някога, когато бяха определили тази съборетина, като тяхното място, все още забелязваха слънцето и се наслаждаваха на неговите отражения в реката. Сега и двамата бяха със слънчеви очила. При срещата им нито един от тях не трепна. Лидия само го погледна и го запита:
- Какво искаше да ми кажеш?
- Исках само да се видим, за да споделя с теб една моя идея.- отговори той
- Каква е тя?- попита Лидия.
- Мисля, че трябва да започна нов сценарий за дипломната си работа.
- Но защо? Мисля, че досегашният беше доста добро попадение.
- Да, но беше нереален. Тази сутрин станах с мисълта, че това не трябва да продълважа повече?
- Но не те разбирам. За како говориш?- попита Лидия, изненадана от сходството на мисли между тях.
- Мисля, че отлично знаеш какво имам предвид.- отговори й утвърдително той.
- Но как можем да спрем всичко? Нима е възможно, или просто сега ме изпитваш?
- Наистина ще бъде трудно, но мисля, че не можем повече да си затваряме очите пред действителността.
- Знаеш ли? Днес, сутринта си помислих точно това.
- Значи не си толкова изненадана, колкото се опитваш да изглеждаш?- попита я той, като гледаше право в красивите й сиви очи.
- Така е , прав си, най-малко теб мога да заблудя.
- Искам да направя филм за нас.- каза изведнъж той.
- Но защо точно за нас?- попита с неразбиране Лидия.
- Искам да е нещо реално и в същото време да показва нереалността, в която се намираме с теб.- отговори той.
- Нека го обсъдим по-късно. Трябва да вървя.- заяви тя, поглеждайки часовника си.
- Добре, помисли върху това.- помоли той.
- Добре, обещавам. Чао.- подхвърли тя през рамо.

Докато чакаше автобуса, който щеше да я отведе до работното й място, тя си спомни как се беше запознала с него. Бяха още деца, тя беше толкова щастлива, че е успяла да влезе в клуба, в който пускаше любимият й ди джей, тъй като тогава още дори нямаше осемнадесет. Тогава го видя. Той стоеше най- отпред и сякаш музиката се вливаше в него. Тогава чу точно това парче, което очакваше цяла нощ, неусетно застана на челна позиция до него и малко след това той протегна ръка към нея и й каза: „И на мен това ми е едно от любимите парчета. Аз съм Вихрен, приятно ми е.” Дори не вярваше на сетивата си, мислеше, че й се причува и привижда, но тогава той я попита за нейното име. И от момента, в който тя извика „Лидия” те станаха неразделни. Тяхното приятелство първоначално беше една красива любов, която беше разрушена в мига, в който Вихрен започна да използва наркотици. Първоначално беше само на партита, но после започна да се друса и по други забави, и накрая и Лидия се „престраши” да опита, от този момент насам и двамата живеят в една „приказка”, която свършва с настъпването на сутринта, когато от всичко им остава само една огромна депресия. И двамата успяха да се реализират донякъде професионално, тя завърши журналистика, а той беше последна година режисура. Това донякъде им даваше повод да продължат да живеят по същия начин, без да обръщат много внимание на това, че се превръщат в развалина, подобна на тази, в която устройваха срещите си още от самото начало. Поредният автобус с неподходящ маршрут мина покрай Лидия, точно както за няколко минути минаха през ума й седемте години, които беше споделила с Вихрен. След като завърши гимназията тя реши, че нейното призвание е писането и се потопи в дебрите на журналистиката, следването й мина някак неусетно и дори не разбра кога дойде моментът да напише дипломната си работа. Не след дълго си намери работа в едно музикално списание, където поддържаше колонката за електронните събития в страната. В личен план също всичко беше едно и също: сутрин ставаше в окаян вид, взимаше душ, отиваше на работа, после се виждаше с приятелите си, с които често ходеха в едно изпаднало, забравено от бога заведение и там тя- нощта, ставаше безкрайна, след като се опояваше с най-разнообразни наркотици. През годините минаха доста мъже през живота и леглото й, но никой не се задържаше за по-дълго. Вихрен закъсня известно време с образованието си, тъй като кандидатства неуспешно три години подред във филмовата академия, но накрая успя и това го промени в известен смисъл. Стана по-отдаден и по-съсредоточен. Личният му живот беше същата еднообразна и безпаметна бъркотия, като този на Лидия. „ Време е за промяна”- помисли си тя, качвайки се в автобуса.

Вихрен стоеше замислен пред компютъра. Не можеше да реши как да започва новият му сценарий или по-скоро не искаше да се отърсва още от стария. Той е великолепен. В него става дума за издигането на един човек от „нищото” до печеливш предприемач. „Толкова изтъркан сюжет”- мислеше си той. Още от самото начало мислеше, че не това трябва да бъде блестящият завършек на неговото висше образование. „ Прекалено обикновено и илюзорно” – размишляваше върху собствената си творба. Трябваше да вземе решение и трябваше да го направи сега. В този момент в главата му засвистяха хиляди въпроси, чийто отговори често дори не искаше да знае. От осем месеца постоянно го глождеше тази мисъл, а ако това се случеше с него? Затова просто затвори очи и натисна бутона „delete”. През цялото време знаеше, че Костадин е искал да остави някаква следа след себе си, а чак сега, когато изтри сценария си осъзна, че е искал да остави следа в него.

Влизайки в офиса си Лидия се усмихна като, че ли на себе си и веднага се обади на Вихрен:
-Мисля, че трябва да пресъздадем нашата история в цялостния й вид.- изкрещя от радост тя.
-Точно се чудех как точно да започна?- възкликна той.
- Трябва да го пресъздадем точно както си беше, ще го направим в памет на Коцето.
- Ти си гениална
- Дори нахвърлях някой идеи набързо.
-Добре, веднага щом приключиш в офиса идвай насам, имаме много работа. Хайде чао за сега.- каза той.
- Добре.Чао- сбогува се тя след, което затвори.

След известно време Вихрен чу звънеца в апартамента си. Стана от дивана, погледна през шпионката и съзря Лидия. Не я беше виждал така от толкова много време, в очите й грееше онзи пламък, който бе видял при първата им среща в клуба. Тя сякаш цялата сияеше, озарена от идеята, която беше споделила с него днес на обяд. „ Колко са красиви хората на прага на някаква промяна.”- помисли си Вихрен, след, което я попита дали иска бира. Тя отговори положително и не след дълго двамата стояха с по една бутилка в ръка пред компютъра. Стояха срещу машината, така сякаш тя можеше да изпълни всичките им желания и копнежи. От толкова време и двамата търсеха стимула, искрицата, която да им вдъхне нов живот и да ги накара да прогледнат. И през всичките осем месеца мислеха, че смъртта на Костадин не е нищо повече от неправилна употреба на наркотици и, че е повод да се друсат още повече от мъка по него. Но днес и двамата бяха разбрали, че от този нещастен случай, трябваше да извлекат поуката за себе си, а именно, че за да не ги сполети същата съдба, трябва да променят начина си на живот. И сега те стояха погълнати от спомените си, за да могат да направят този сценарий в памет на Костадин. В думите и отношенията им днес нямаше нищо отрицателно, те бяха на прага на нов период от живота си. До колко наистина този сценарий щеше да допринесе за това, дори и те не знаеха, но искаха отчаяно да го направят и то още сега. И така и стана. Стояха там дни наред , пред малката кутийка с желания. Това не беше лесна задача. Трябаше да признаят пред себе си прикривани с години грешки, и още повече да ги направят видими и за други хора.
Започнаха от самото начало, още от запознанството си. Спомниха си толкова приятни неща, и моментите, когато все още имаха някакви ясни спомени, представи и мечти. Беше трудно, наистина трудно, но те пресъздаваха цялата история, не скриваха нищо, описаха абсолютно всичко, без да скриват нито количеството погълнати от тях вещества, нито интервала, на който са ги приемали. След дълги седмици усилена работа, стигнаха до най-тежкия спомен от всички. Смъртта на Костадин. Беше трудно и за двамата да признаят пред себе си, че са оставили един от най-близките хора в живота си да си отиде без дори да е изживял и половината от нещата, които е трябвало да му се случат. Това ги натъжи много, но не им попречи да продължат. Тогава те за първи път усетиха промяната в себе си. И погълнати от работата около техническите детайли на сценария и разкадровката, изведнъж те установиха, че всъщност от два месеца дори не са си и помисляли да се надрусат или пък да прекарат дори една нощ в деградация. Това ги накара да мислят, че наистина са направили нещо значително, което може би ще помогне и на други хора в тяхното положение. Освен това разбраха, че трябва да са по-отдадени в работата си и да се стремят към завладяването на нови и по-високи хоризонти, за да не им остава време да мислят за крайно незначителни неща, които не ги обогатяват по никакъв начин.
Всеки ден се събуждаме с нови цели, мечти и желания. Повечето оставяме за утрешния ден, а останалите, просто минават и ние мислим за тях всяка сутрин. Изчакваме до крайния срок на всяка една дейност, с която се захванем. Но понякога спираме. Посредата на цялото това отлагане, може би ще открием, че това не е просто поредната сутрин, а ще започнем да вижаме нещата, във всички цветове.