Седя и мисля

Понякога седя и си мисля, а друг път просто си мисля... без да седя. Ти стоиш пред мен, а аз, аз те гледам. Тук трябваше да кажеш нещо, или не? Забрави ли си репликите, очевидно да. После аз се намесвам, седя и изброявам безброй причини, поради които ти стоиш пред мен в момента, а ти не помръдваш. Цялата тази статика започва да ме изнервя. А ти продължаваш да седиш пред мен. Стоп. Искам да стана. Остави ме да направя тази първа крачка сама. Не можеш ли? Защо съм ти нужна? Не знаеш, но силно желаеш да запазим предишното си статично положение. Стоп. Трябва да ме пуснеш, ето ставам. Всичко, което исках да ти кажа ли? Забрави го, няма смисъл в това излишно нагрубяване. В момента чувам само звука, който издават обувките ми. Колко шумно отекват в това празно помещение. Трак- трак- трак- трак. Не мога да се обърна. Ти все още стоиш там, но не мога. Нямам желание да споделя с теб още един красив момент. Тази грация на движението, а можехме да вървим заедно? Не, продължавам, крачките ми се ускоряват. Пулсът ми се учестява, колко обичам това усещане за живот. Аз ходя, ти ходиш, изобщо безкраен кръговрат. Днес си ти, утре друг. Не мога да те понеса. Затова оставам така. Почивка? Никога, предпочитам да походя. Ти избираш да си играем, забрави за тези престорени отношния, искам една чиста игра. Не искам да играя с тези неконкретни правила. Всичко е до воля. Искаш, или не? Това е всичко. Стоиш пред мен, а аз се изправям, ти тръгваш след мен... Защо? Остави ме да продължа така, без да искаш не го разбираш. Уморих се да се опитвам да ти помогна. Това не си ти, не съм аз. Просто двама души, загубили се в отношенията си. Не мисля, че го заслужавам, по- лесно е да се предпазваш от всичко, остави ме, не ходи след мен. Трак- трак- трак, пусни ме, боли ме ръката. Не искам повече. Колко подвижен си сега, ще остана да ти се насладя. Как го направи? Не знаеш, нали? От само себе си, усмихваш се сега. Поглеждаш с хубавия поглед, доста зелено ми става винаги, когато го направиш, но не, зеленото ме отегчава вече. Пусни ми ръката, БОЛИ МЕ! Не искаш? Добре, тогава какво остава за мен, ти си мъж, аз съм жена. Единствено мога да пищя, нали? Кой ще ме чуе в това празно помещение? Трак- трак, защо тичаш след мен? Пусни тази емоция да отлети, ще я забравим скоро и двамата. Не мога да се боря повече срещу тази зеленина. Предавам ли се? Да! Понякога ме е яд, че съм толкова безсилна както към твоя зелен, така и към неговия син, както и на онзи с кафявия поглед. Пускаш ме, ръката ми е като прекършена, душата ми също. Защо искаш по някакъв стереотипен модел да ме опитомиш? Не разбра ли? Аз съм по- различна. Няма да се справиш, както с другите момичета, вече ме боли и това няма да се промени. Не стой така! Не мога повече. Прегръщаш ме, това ли се очакваше? Сигурно си доволен сега? Хайде, целуни ме и да си ходя. Утре ми се обади и ми разкажи за всички тези неща, които не са ми достатъчно интересни, за да те слушам с часове, но заради теб ще ги изтърпя. Това ли е любовта? Едно безкрайно търпение? Мислех, че трябва да има компромиси поне, не, трябва да отстъпя, нали? Правилен отговор! Можем да се разходим в парка сега, хванати за ръка, да видим някои наши познати, да пийнем една, две, три бири, после да забравим за този спор, да правим секс и да решим проблема. Но мен още ще ме боли ръката, на тебе нищо ти няма. Може би и тебе трябва да те хвана така силно, за да те заболи? Но не, не виждам смисъл. Отмъщението не решава нищо. Пусни ме, ако има любов без безкрайно търпение и понасяне, тогава ще предпочета нея. Не ме пускаш. Добре, тогава ще избягам, за да я потърся. Заблуждавам се? Това ли мислиш? Винаги от любовта боли? Добре тогава, но не мога да ти вярвам, ще я потърся, все пак.